Бихейвиоризмът е едно от основните течения в психологията и психотерапията. Самото му наименование подсказва начина, по който това направелние гледа на човешката психика. Етимологията на думата идва от английското behaviour – поведение. Бихейвиористите издигат на преден план поведението на човека.

Както повечето психологически възгледи и бихейвиоризма е създаден в началото на XX век. За негов създател се счита Джон Уотсън. Той отрича интроспекцията (самонаблюдението) на Вунт. Според Уотсън психологията ако се стреми да бъде наука, трябва да се ограничава само до това, което може да се види и измери обективно. Поради това когнитивните процеси (като възприятие, мислене, памет), с които се занимава Вунт не трябва да попадат в нейния фокус, тъй като не могат да бъдат измерени обективно, а се разчита единствено на субективната преценка. Единственото, което подлежи на такова измерване е поведението на човек и именно с неговото изследване се занимават бихейвиористите.

Съществуващият днес поведенчески модел в психотерапията е стъпил на тази база. Човекът е саморегулираща се биологична машина, която непрестанно приспособява своето поведение към стимулите на околната среда. Понятието психика не съществува – поведнието е единственото реално и значимо явление. Бихейвиористичният модел на човешкото поведение може да се изрази със следната проста форума: S→R или стимул → реакция. Стимулите са всички онези промени в природната и социалната среда, а реакцията е промяната в поведението, провокирана от тях.

В своите виждания Уотсън напълно абсолютизира формулата стимул-реакция. Така например в свои труд от 1925г. той отрича понятието „инстинкт” и смята, че поведнията, които изгледжат инстинктивни са социално обусловени реакции. Той не приема и идеята за унаследяване на способности, темепрамент или таланти. Уотсън разглежда дори и мисленето като тип поведение. Според него мисловните процеси се проявяват толкова слабо в мозъка, че никакви нервни импулси не достигат през моторния нерв до мускула и от там липса на реакция в мускулите и жлезите. Мисленето е просто субвоклана реч, която също е тип поведние. Когато ние сме малки нашите родители и възпитатели ни забраняват да говорим на глас и по този начин мисленето става начин за безмълвна реч.

По-късно бихейвиоризма започва да се освобождава от абсолютизирането на поведнието и средата. Например Толман променя формулата S→R с S→O→R, където O  е организма и той се явява междинна променлива.

Скинър въвежда идеята за подкреплението. То представлява награда или наказание взависимост от това дали поведнието на човек е адаптивно или дезадаптивно. Ако искаме да изградим определено поведние в хората или да премханем друго трябва просто да награждаваме правилното и да наказваме неправилното. На тази парадигма е изградена и поведенческата терапия. Според бихейвиористите грешните реакции на стимулите и неправилното подкрепление формират разстройство на поведението. Точно чрез гореописания метод то може да бъде изкоренено и заменено с по-адаптивно.

По-късно принос в поведенческата терапия оказва и канадският психолог Алберт Бандура. Според него усвояването на нови форми на поведение може да се осъществява по-просто като резултат от когнитивни процеси като възприятие, представа, мислене и въображение. Поведението не е проста детерминираност от средата. Според Бандура когнитивните процеси играят централна роля в опосредстването на поведението. Неговите изследвания служат за нов тип подход – когнитивно-поведенческа терапия.

Бихейвиоризмът има една като цяло според мен ограничена представа за същността на психиката. В стремежа си да бъде „начуна” дисциплина, той започва да дехуманизира човека, да гледа на него като на някаква машина, на която просто трябва да се подменят разни механизми. Влиянието на индивидуалната преценка и на емоциите биват подминавани под предтекста, че са ненаблюдаеми и ненаучни поради това. Но тяхното съществуване си остава факт. Под влиянието на поведенческата доктрина някои излседователи стигат до крайности. Скинър отглежда дъщеря си в изработения от него бебешки контейнер, в който грижите за децата са автоматизирани. Бихейвиоризмът му в този вид постепенно залязва и изчезва. Днес той съществува само чрез интеграцията си с когнтивните подходи към психиката.

Автор: Иван Алексиев